Специалната награда в раздел литература получи Александра Сашева от 8.Б клас на СУ „В. Левски“, активен член на клуб „Журналист“.
Грамота и медал за най-високото отличие бяха връчени на Александра от директора на училището г-н Тома Томев, който й пожела нови творчески успехи.
В IX Международен конкурс „Моята невероятна лятна ваканция“ – 2024 г., организиран по културна програма на Община Бургас от НЧ „Христо Ботев 1937″ – Бургас, с партньорството на РИОСВ – Бургас, и Списание „Щъркел“ – София взеха участие над 520 творби в раздел литература, приложно творчество и изобразително изкуство от България и Словения, Сърбия, Украйна, Русия.
––––––––––
ОТЛИЧЕНИЯТ РАЗКАЗ:
––––––––––
Ключът
Топлото време, дългите безгрижни следобеди, зелените корони на дърветата и наближаващият край на месец юни носят усмивки на всички деца в България. По това време учениците захвърлят тежките чанти със сдъвканите химикалки, с намачканите тетрадки, а може би и с някоя забравена ябълка. Силно чаканата лятна ваканция настъпва, щом удари последният звънец, за да обяви края на учебната година.
Точно тогава идва моментът за безкрайните детски игри и приключения. Преди много години, когато аз самият бях ученик в пети клас, изживях една ваканция, която никога няма да забравя. На последния учебен ден в град Елена, веднага щом получих бележника си с годишните оценки, яхнах яркосиньото си колело и потеглих към къщата на баба и дядо в близкото село Разпоповци. В този период то все още не беше присъединено към територията на града. Тогава бях много щастлив, защото моите родители заминаваха за една седмица в столицата по работа и ме оставиха на баба Мария и дядо Иван да ме гледат. Нямах търпение да се видя с всичките си приятели, които живееха в съседните къщи.
Пристигнах до портата на скромната къщурка, в която беше отраснал моят баща. От входа на къщата ми мятаха баба и дядо.
-Как си, Борисе, моето момче! Ела да те нацелува баба!
-Оф, бабо, изчакай да си прибера колелото!
След като паркирах велосипеда си на двора, изтичах в прегръдките на дядо и баба. Прекрачвайки прага на малката кухничка, веднага се отправих към готварската печка. Върху нея стоеше тава, препълнена догоре със златисти благоуханни мекички. Грабнах една от тях, намазах я със сладко от горски плодове и отново се затичах навън.
-Боби, поне си смени тениската! Виж, на тази има петно – не пропусна да ми каже дядо, когато ме видя близо до вратата.
-Дядо, аз отивам да играя! Като се прибера, обещавам ти да се преоблека! Я си представи да си облека някоя нова блузка и да я омажа с шоколадов сладолед, по-добре когато тениската е вече изцапана! – смигнах му и излязох.
После чух баба да подвиква от прозореца:
-Никакъв шоколадов сладолед преди вечеря! Да знаеш, ще разбера, ако си ял!
Наум си отбелязах да измисля начин как да хапна сладолед, без баба да ме хване. Но веднага забравих за моите планове и кроежи, щом в далечината съзрях приближаващи разноцветни колелета. Те бяха управлявани от моите приятели – Цецо, Коко и Симо.
-Хей, как сте, приятели! Кога започваме да играем? Докато бях в училище, научих много нови игри …- започнах да им обяснявам аз, но бях прекъснат.
-Боби, ние трябва да ти кажем нещо – обърна се към мен Симо.
-Да, не ни се сърди, но това лято няма да можем да играем заедно – продължи Цецо. – През цялата ваканция ще трябва да четем книги и да помагаме на нашите баби и дядовци тук. Много съжаляваме!
-Ама наистина ли? Момчета, все някога ще можем да се съберем да се позабавляваме! Аз ще се прибера в Елена след една седмица, но после пак ще мога да се върна. Всички знаем, че ваканцията е най-хубавото време от годината!
-Вече ти казахме, че няма да можем! Хайде момчета, чака ни работа!– напомни им разпалено Коко. – Симо, нали утре ще ходим да цепим дърва у вас!
Дълбоко разстроен се прибрах в дядовата къща. Влязох в едната стая, където обикновено лягах аз, когато идвах на гости. Бях много тъжен, че приятелите ми не могат да си играят с мен, затова се проснах на леглото и се загледах в лъчите на слънцето. Точно когато се унасях в неспокоен сън, дядо влезе в стаята. Приседна до мен на леглото и учуден ме попита:
-Боби, защо не играеш с твоите приятели навън, а спиш по това време?
-Налага ми се да спя по това време, защото момчетата ми казаха, че нямат време да си играем заедно. Днес например ще трябва да ходят да цепят дървата у дядото на Симо.
Моят дядо ме погледна с учудване, което бързо смени с унила физиономия.
-Моето дете, момчетата, които смяташ за приятели и за които страдаш сега, те лъжат. Няма как да цепят дървата у Симеон, защото миналата седмица аз ходих да помагам на дядо му за тях. Мисля си, че те просто вече не искат да играят с теб.
-Ама как така? Дядо, ти сигурно си се объркал. Вече си стар и може би не се сещаш за кой Симеон ти говоря. Не е възможно да не искат да сме заедно тази ваканция! Не ти вярвам! – отвърнах на дядо Иван със сълзи в очите. Дълбоко в себе си знаех, че той е прав, ала тази истина беше твърде трудна за преглъщане от детската ми душа.
-Борисе, сега си разстроен, но имам нещо, което може да те успокои – каза ми дядо и отиде до едно чекмедже в стаята. От него извади кутийка, в която имаше малко ръждясало ключе и сгъната бележка. – Надявам се това да ти помогне да разбереш някои важни неща.
След тези много изненадващи за мен думи дядо излезе и ме остави в стаята заедно с чудатата кутия. Освен чудатото ключе, вътре намерих и малка бележка, написана с мастило. Изглеждаше много стара. На нея имаше послание, което не успях да разбера тогава. Стоях втренчен в думите „Този ключ отваря най-голямата съкровищница в света. За да я намериш, тръгни да я дириш в селото..”
На сутринта веднага отидох при дядо да го разпитам за странната кутия. Щом ме видя, заяви, че си е забравил очилата в спалнята и излезе от стаята. Почувствах се озадачен, но излязох навън, защото наистина исках да разбера каква е тази съкровищница и какво има в нея.
Вървях по улиците на селото и се оглеждах за улики, които биха ме отвели до потенциалната съкровищница. Изведнъж до мен се появи едно малко момченце, около 7-8 -годишно, с къдрава коса и развързани обувки.
-Здравей, аз се казвам Йордан, ама ти ми казвай Данчо. Живея в ей тази къща с големите прозорци. Искаш ли да си играем? Никой не иска да играе с мен.
-Не мога да си играя с теб. Търся едно специално място, а ти ще ми пречиш – веднага след като казах тези думи, се сетих как само преди един ден те бяха предназначени за мен.
– Като се замисля, може да играеш с мен. Сега трябва да ми помогнех с една доста сериозна задача, съгласен ли си?
-Да, да, разбира се! Само кажи – извика от радост малкото момче.
– Трябва да намеря ключалката на една съкровищница, която може да се отвори с този ключ. В една бележка прочетох, че мястото се намира в нашето село.
-Хм, защо просто не отидем до ключаря на селото? Той е изработил ключовете от последните петдесет години. Може и да знае нещо.
Съгласих се с предложението на Данчо и поехме към стария ключар. Оказа се, че не е много близо до нас. Наложи ни се да ходим трийсет минути, за да стигнем до него. Това бяха най-щастливите ми трийсет минути в живота. С това малко момче се шегувахме, тичахме и дори успяхме да си потопим краката в една по-дълбока локва. Щом наближихме една калдъръмена пътечка, новият ми приятел каза, че сме пристигнали. На дървен стол покрай пътечката стоеше възрастен мъж. Наблюдаваше небето и се любуваше на спокойния ден. Ние притичахме до него и сякаш го изплашихме.
-Какво искате, калпазани такива? Защо нарушавате спокойствието ми?
-Много се извиняваме, господине, но Ви търсим по един много важен въпрос. Знаете ли какво отключва това ключе? – и му подадох ръждясалия ключ, като зачаках отговор.
-Този ми е много познат. Аз лично смених патрона и ключа в къщата на Иванчо и Мария преди двайсетина години. Това ключе вече не се използва, защото го сменихме, сега не може да отвори нищо – обясни ми стария ключар и ни изпрати да си вървим.
С Данчо тръгнахме да се прибираме към къщи. Отново се забавлявахме много. Изобщо не се чувствах тъжен, че стая със съкровища така и не е съществувала.
Новият ми приятел ме изпрати до къщата на баба и дядо. Влязох вътре и веднага се запътих към стаята на дядо. Той се беше излегнал на леглото и четеше вестник. Като ме видя, остави четивото си настрана и ме погледна.
-Е, Боби, как ти мина денят?
– Дядо, след като ми даде онази кутия, вътре намерих ключ и бележка. В нея се казваше, че с това определено ключе ще отворя някаква съкровищница, намираща се в селото. За жалост се оказа, че няма такава, но пък се запознах с нов приятел. Добре, че беше един стар ключар да ми каже, че е напразно да търся, защото ключът бил на Иван и Мария някои си… Ама чакай малко, това сте вие с баба! Защо ми скрои такъв номер?
-Ех, моето момче. Не се сърди. Просто исках да ти покажа, че не е нужно да се чувстваш тъжен, задето онези деца не си играят с теб. В крайна сметка ти намери съкровищницата – детето, с което се запозна, искрено иска да се забавлява с теб.
След време разбрах, че думите на дядо са истина. Отмина една седмица и се наложи да се прибера в Елена. Ала следващия път, когато отидох в Разпоповци, Данчо веднага ме посети. С него изкарахме една незабравима лятна ваканция с много забавления, игри и щастие. В момента съм възрастен мъж, напът да стана дядо за първи път, но все още поддържам връзка с Йордан. Едно истинско приятелство, зародено в търсенето на несъществуващо съкровище.
